размиване

Постоянно, еднообразно и глухо
сливат се с врява, крясък и глъч.
Безуспешни контакти и връзки
разпаднати и скъсани още в зародиш.
Интерес, говорене, споделяне –
но подминаване, гръб, затворени устни.
Различно, нетипично, дълбоко
смазани от празнота, безмислие и плиткост.
Тъпа потискаща болка
на лесно раними, чувствителни хора
с една илюзорна защита –
саркастична, цинична апатия.
Ежедневно, бавно и по принуда
едни души умело се крият,
а други – уморени и останали в тъмно –
безвъзвратно и нелепо се губят.

Advertisements

на жената

на Веси К.

На жената, чиито поглед
създава различна реалност.
На жената с игрива коса,
която вълнува, възбужда, пленява.
На жената, чиято фантазия
огъва пространство и време
На жената, чиято стихия
рисува, чертае, променя.
На жената, магично дарена
с усет отвъд сетивата.
На жената, която съблича
и изгубва всяка представа!

ТИХ МРАК – третият ми роман, октомври 2017

РАЗПАЛВАНЕ

Не е истина, човек.
Не заради дръзкия поглед, с който ме облъчваше в началото. Нито даже и затова, че седна до мен и почна да мести тялото си във всевъзможни пози. А когато лявата ѝ длан се спря между краката ми, леко се стегнах. Имаше доста хора и със сигурност някои наблюдаваха цялото това нещо. Но дали заради пищния бюст, които прозираше, или заради устните, които прехапваше бавно и продължително, започнах да се отпускам. Големите ѝ зърна шареха изпод тънката тениска като любопитни палави очи. В това време пенисът ми, който от месеци не се беше пъхал на топло, за моя радост се раздвижи. Червенокосата се усмихна за момент и пак продължи да ги хапе.
Седяхме на последните седалки в автобуса, аз до прозореца, и се отпуснах напълно, когато на следващата спирка слезе маса народ. Още преди две спирки бях подминал моята, но как да стана?

Пред нас имаше един възрастен човек. Повечето хора бяха напред. Неусетно се изтръгнаха два-три стона от гърлото ми. Червенокосата обаче, бръсната високо над лявото ухо, беше доста печена и мълчеше. По лицето ѝ нямаше емоция, само устните ѝ показваха колко дълбоко беше потънала в намерението си. На отсрещната седалка забелязах една жена на средна възраст. Имаше изправена стойка. Беше облечена с елегантна, скъпа и черна рокля над коленете и носеше капела. Обувките ѝ, брат, класика – червени, с висок ток. Не можех да я видя заради голямата периферия, но ми се стори, че лицето ѝ ле-е-еко се беше обърнало настрани. Обърна се към нас още малко и спря, все едно сама се цензурира. Усмихнах се, но тая страстна девойка ме прекъсна,като ми откопча колана. Погледна ме – зеленото в лещите ѝ се изливаше като лава. Смъкна ципа и с длан затърка оная ми работа още по-яко. Палатката беше опъната и на момичето ѝ оставаше съвсем малко да се пъхне в нея.

На следващата спирка автобусът почти се изпразни. Възрастният човек пред нас слезе. По лицето на девойката запълзяха някакви бледи червеникаво-зелени нюанси. Брат, ти знаеш, че нищо не взимам, обаче все едно затанцуваха еротично по бузите ѝ. Устните ѝ се раздалечиха бавно и оформиха едно широко „О“. После ги събра като че ли беше поела въображаем пенис и заклати глава нагоре-надолу. Сещаш се, имитираше свирка. Госпожата на предната седалка обърна дискретно глава и сграбчи дръжките на чантата. Червенокосата дръпна гащите ми рязко, но съвсем малко. Главичката пое въздух и се огледа. Най-сетне видя кой наруши дълбокия му сън. Палецът и показалецът ѝ, толкова нежни, но напоени с дива страст, го хванаха точно под главичката и го издърпаха още малко извън бельото. Тая беше магьосница! Щях да се пръсна. Извади го до половина, но понеже усети, че той сам ще се измъкне, опря длан върху ръба на гащите ми. Едва се удържах, човек. Изсумтях на воля. Не успях и патлака излезе в целия си блясък. Гепих я между краката. Дамата с капелата се обърна по-смело. Съвсем малко ѝ остана да ни види. Дланите ѝ се плъзнаха по дръжките на чантата и се спряха в основата им. Девойката го хвана целия, раздвижи го няколко пъти, не че имаше нужда, и се наведе бавно. Госпожата притисна дръжките. Обърна се за момент напред, но веднага след това отново се опита да ни види. Изправи се. Чантата ѝ беше в лявата ръка, а с дясната сграбчи дръжката на седалката.

Автобусът намали. Малкото останали хора се раздвижиха към втората врата, за да слязат. И в тоя момент дамата ни погледна. Всъщност се зазяпа в момичето. За секунда се обърна напред, и отново се загледа в нея. Не разбрах добре какво точно казваше лицето ѝ – нещо средно между строгост, сдържаност и … желание. Девойката се усмихна без глас, но гледаше мен. Държеше ми оная работа и я стискаше егоистично. Госпожата направи бавни крачки напред, с поглед настрани. Бореше се с желанието да ни види още веднъж, но продължи към вратата. Автобусът спря. Аз почти отместих поглед към девойката, когато дамата пак я погледна и слезе. Обърнах се към прозореца. Тя изчака там, но очите ѝ се взираха само в зеленооката.
Отминахме. Бяхме останали сами. Гаражът беше съвсем наблизо. Червенокосата ме погледна и дланта ѝ запълзя надолу-нагоре по патлака.

„Стига си го дразнила, лапни го!“

Усмихна се, явно беше прочела желанието в очите ми.

„Айде, няма време.“

Тя се наведе, но в последния момент вместо да го поеме, доближи устни до моите. Не ги целуна. Само леко ги докосна. Аз опитах да ги целуна, но тя се дръпна и отново раздвижи длан нагоре-надолу.
Автобусът влезе в гаража и направи един голям завой.
Зеленооката приближи лицето си на сантиметри от патлака. Не се удържах вече. Хванах главата ѝ да я накарам да го налапа, но тя беше жилава и се отмести настрани. Раздвижи го още три пъти и спермата се изхвърли. Дори се отдръпна, за да не я оплиска. Автобусът спря.

– Ти да не мислеше, че ще лапам на непознат?

Изправи се, все едно нищо не е станало, човек, и ми се усмихна.

– Сладък си. Но нищо повече.

Не се обърна. Прилепналите дънки така възбуждащо очертаваха стегнатото ѝ дупе и дългите крака, че имах чувството, че можех да продължа със същата енергия. Загледах се през прозореца, но червенокосата тръгна напред и повече не видях лицето ѝ.
Шофьорът надникна от кабинката. Оттам не можеше да види свалените ми гащи, обаче аз бях пълен гипс.

– Тук ли ще спиш? – попита ме и като не му отговорих, тръгна към мен.

П О Х А Б Я В А Н Е

Видя я, когато слезе от таксито и се обърна назад, за да затвори вратата. Буклите на дългата ѝ черна коса потрепваха в ритъма на походката ѝ. Приближаваше се към него и му се усмихваше. Сякаш й беше приятно, а не учудено, че и той присъства на събитието. По стилната черна рокля съдеше, че и тя е сред поканените. Обувките й бяха от онези лекичките, с тънка и равна подметка. Слабичка, с вид на мулатка. Топлината на кафявите ѝ очи сякаш излизаше зад нея, където се сливаше с лъчите на залязващото слънце.

– Здрасти – поздрави го Яна първа.

За миг реши да не ѝ отговори, но усмивката, която изтича покрай устните му, го разколеба.

– Добре изглеждаш.

– И ти си се издокарала. Усмивката ти е в тон с прическата.

– Какво искаш да кажеш? – топлината в очите й се смеси с недоумение.

– Че си на косъм от перфектното излъчване.

Тя погледна надолу като имитираше срам, но отвсякъде й личеше, че й стана повече от приятно.

Абсолвентите го посрещнаха и само след минута някои от момичетата започнаха да се редят да се снимат с него. А онази срамежливата, с черната вечерна рокля, стоеше на метри встрани до по-възрастните ѝ колеги от катедрата. Но се правеше, че не я забелязва. След края на фотосесията Васко я погледна. Но това не му пречеше да размени два-три лафа с част от момчетата, с които си подхвърлиха шегички за някои автори по време на упражненията. През цялото време обаче си мислеше за Яна. Бяха от различни катедри, но от един факултет. Раздели се с тях и се запъти към нея. Усмивката придаваше допълнителен блясък на очите ѝ; това беше част от очарованието й. В един кратък миг тя залезе, защото съжали, че беше извърнала поглед към него. Сигурно щеше да съжали повече, ако знаеше, че Васко беше наясно, че го беше наблюдавала, докато се снимаше. Като кимна към малкото дами, до които стоеше, я попита къде са другите ѝ колеги. Отвърна, че това са всичките и всъщност чакали още студенти. Докато си говореха все така безгрижно, направи му впечатление, че Яна не се дърпаше, както правеше обикновено в негово присъствие. Нямаше да анализира поведението ѝ, но пък можеше да се замисли върху своето. Дали не рушеше достойнството си, като й правеше компания?

Докато се приближаваше към нея, долови, че си говореше с една от тях за някакъв проект. Той я познаваше и се поздравиха – беше главен асистент.
До десет минути лека-полека студенти и преподаватели започваха да опразват пространството пред сградата, за да пълнят масите и столовете в ресторанта.

– Къде трябва да седнем? – попита го Яна, когато се качиха на втория етаж.

– Може да си пише на масите.

Тя тръгна след него тактично, като не пропускаше да следи за някакви указателни надписи. Някъде в дъното той ѝ посочи една дълга маса за около трийсетина човека, върху която имаше табела „Филологически факултет“.

Бяха седнали така, че се намираха почти един срещу друг. Уж непринудени, погледите им се докосваха в пространството и увисваха недоизказано. Яна беше седнала до главната асистентка, с която разискваха нещо разпалено. От музиката и приказките наоколо не чуваше за какво точно си говореха, но по погледите и по жестикулирането им съдеше, че беше нещо, свързано с докторантурата или работата ѝ в университета.

Десет часа вечерта минаваше, намираха се на абсолвентски бал, а тя продължаваше да говори по работа с асистенката. Ако все още се намираха някакви шансове за тях двамата, дали щеше да го тормози за такива неща, когато останеха заедно? Едва ли. По-скоро той щеше да я накара да се отпусне и да забрави за ангажиментите си.
За четирите месеца, откакто се познаваха, а се бяха виждали едва три пъти, и то само веднъж насаме, защото тя си намираше оправдания (най-честите сред които, че е на рожден ден!), успя да разбере, че тази нейна нежна очарователност силно контрастираше със служебните ѝ ангажименти. Сякаш нищо друго не съществуваше за нея. А беше на 27! Той седеше сред колеги – мъже и жени – които се скасваха от смях. Шегите им извираха една след друга, някои от които пропускаше, защото въпреки че не я гледаше непрекъснато, изпълваше съзнанието му. А най-вече – струваше ли си да упорства, след като толкова пъти му беше отказвала? Колебанията го дъвчеха от тези две страни, но смяташе, че има шанс да я превъзпита. Тогава обаче се сети за един случай преди години, когато същите тези сметки излязоха неверни. Васко се изправи с чаша в ръка, за да поздрави колегите си и накрая се наведе към нея внимателно. Когато се обърна към него, отново с онази усмивка, която беше забравена през последните петнайсет-двайсет минути, той й прошепна, че пропилява хубавата вечер и че миговете са, за да се споделят.

– Наздраве! – завърши той.

– Наздраве! А вие за какво си говорите?

– Искаш ли да ти кажа?

– Искам – засмя се Яна.

Мамка му, това момиче… тази млада дама…

Девствена ли е?

– Ще ти кажа после. Като си довършим разговора.

– Добре.

Когато седна, доцентът до него го попита иска ли да си поделят еднолитрова кана вино, а Васко отговори положително на секундата. Беше му преподавал, когато още беше асистент, и много го уважаваше, защото харесваше хора с прогресивно и разчупено мислене.

Приказките им вървяха гладко и забавно, но когато чу една много известна балада, стана от стола и се приближи до Яна.

– Тоя танц е само за нас.

Тя събра длани и скърши китки. Усмивката й се смеси с неудобството, че трябва да му откаже.

Асистенката взе чашата и отпи. Бодна една краставичка и понеже докторантът не се отказа, бодна и едно парченце сирене. Но тъй като той не се разбираше от дума, и за да не приключва бързо, наряза още едно, а като го лапна, бодна и парченце домат.

– После … по-късно – излъга Яна.

– После няма да я пуснат… По-късно ще засвирят чалгата, а доколкото те познавам не харесваш тая музика.

Тя не отговори, а погледна асистенката като че ли търсеше помощ от нея. Очите ѝ станаха големи, а в тях се четеше изречението „Не разбира ли, че не искам да танцувам с него?“

– Тази песен… – продължи Васко, наведе се още повече над нея и докосна с бузите си косите ѝ – … е повече от усещане. – Ухаеше приятно, на някакъв много лек аромат на жасмин. Но не можеше да го вдъхнови. Никога не беше разчитал на ухания.

Тя стана, о, Боже! Тази непристъпна гора от нежност, тази непоклатима планина от женски инат се изправи от стола и тръгна с него към дансинга.

За малкото оставащо време ѝ каза, че не е толкова сладка, когато говори за работа и че тя и асистентката са единствените, които говорят за това на масата.

– Ти подслушаш ли ни?

Айде пак тая невинна и детска усмивка.

– Едно време мислех да кандидатствам в Симеоново, но бързо реших, че не искам да наблюдават живота ми. Та оттогава изгубих шпионските си възможности. А твоите възможности какви са?

– Какво имаш предвид?

– Възможности да осъществиш себе си. Не си написала и ред от доктората, а си последна година. – Нямаше и следа от укор, просто оказваше лек психологически натиск. – Упорстваш пред това да седнеш и да я напишеш, но и пред това да опознаеш някого…

Той не смъкваше очи от нея. Очакваше продължение. Тя се чудеше накъде да обърне погледа си.

– Всъщност вече си влюбена, нали?

– Не.

Яна опита да каже нещо, но замълча. Наведеният ѝ поглед показваше неудобство.
Песента свърши. Направи опит да отпусне ръка от неговата, а той ѝ прошепна бавно:

– Танцуваш великолепно – само той си знаеше, че танцът не беше нещо особено. – Не губи всяка една възможност да се отпуснеш и развличаш.

Яна отново не каза нищо.

Приказките продължиха. Колегите от неговата страна се забавляваха, чашите се чукваха, а смехът не беше спирал. Васко вече почти не ги чуваше. Спомни си онази единствена среща, в която бяха само двамата. Призна му без да иска, че е ходила на концерти с майка си и баща си, а когато я попита защо не с някое момче, тя вдигна рамене. Той предложи да я заведе на следващия, но вместо отговор получи усмивка. На лекциите Яна ходеше единствено със своята приятелка, а една вечер, преди новогодишните празници, се бяха събрали куп докторанти след някакъв семинар и на масата, на която имаше и немалко млади мъже, не проговори на никого от тях. Нито пък те проявиха желание да си разменят фейсбук, телефонен номер, дори дума с нея.
Спомените се изпариха, когато забеляза една своя позната през две маси. Не беше сигурен дали е тя, но когато малко по-късно се обърна отново към него за по-дълго и му се усмихна, той също ѝ отвърна. Поздравиха се, като вдигнаха чаши. Познаваха се от близо две години, но не знаеше, че сега завършваше. Не се чуваха толкова често и не бяха толкова добри познати. Само няколко минути по-късно, тя отново го погледна. Стана и отиде до тяхната маса. Поздрави останалите абсолвенти, след което Саня не скри приятната изненада, че го среща тази вечер на това място. Поиска да се снимат и даде фотоапарата си на едно момиче. Поговориха си малко и тя го попита къде ще ходят по-късно. Не знаеше, защото не бяха обсъждали това. Сподели му къде ще ходи тяхната група и го покани. Не обеща, но кимна. Забеляза друга своя позната, също абсолвентка, с която си махнаха, но не отиде при нея. Беше му ученичка, когато преподаваше в средното училище. Върна се на масата. Асистентката стана и отиде някъде. Тя също не си падаше по танците и подмина дансинга. Яна го погледна и като преглътна първия залък от току-що сервирана вечеря, му каза:

– Имаш много познати.

– Значи и ти имаш шпионски възможности – пошегува се той.

– Забелязах без да искам – отвърна като попарена.

– Явно разговорът ви е доскучал.

Тя наряза парче от пилешката пържола и го сдъвка мълчаливо. Усмивката стоеше някъде там върху лицето ѝ, оглеждайки се плахо.

– Къде ще ходим после? – попита я.

– Откъде я познаваш?

– А ти познаваш ли я?

– Не.

Той не каза нищо.

– Аз ще си ходя след това.

– Ще си ходиш? Вечерен час ли имаш?

– С кола съм и не мога да пия.

– Пиенето не е задължително.

– Така ли? – във въпроса имаше лек полъх на ирония.

– Освен ако не обичаш да шофираш пияна.

Усмивката изпълзя от скривалището си, но срамежливо се спотаи там зад ъгълчетата на устните ѝ.

– Напивала ли си се някога?

– Аз не пия по принцип. Преди си налях двайсетина грама водка в колата.

– Да, това е лошо.

– Че не пия ли?

– Пиенето.

– А ти бил ли си пиян?

– Никога до без памет. И аз по принцип не пия. Но сега съм без кола – отвърна ѝ на иронията. – Ще ме метнеш ли после?

– Ами…

– Аз бих те метнал, но вече съм на повече от промил алкохол.

– Ти докъде стигна с доктората?

– Яна…, не знам за мен, но от теб ще излезе чудесен професор.

– Защо така мислиш?

– Цялата Вселена е на това мнение.

В този момент пуснаха една от незабравимите бг балади от миналото, без които не минава нито една абитуриентска или абсолвентска.

– Тая песен само нас чака.

– Не, не, ще ти откажа.

– Пак ли?

– Преди нали танцувахме?

– И с това се изчерпаха жетоните ми до следващия сезон?

– Не, не, наистина не искам. – Сърдитост и категоричност изпъкнаха на лицето ѝ.
В този момент до него застана една от абсолвентките, на които беше преподавал, и изяви желание да се щракнат, понеже нямаха снимка заедно. Тя подаде телефона си на Яна и я помоли да ги снимат. После му благодари, на Яна също, и се върна при колегите си. Асистентката се появи и седна. Попита го как е настроението.

– Чудесно. И пържолата си я бива – вдигна чашата вино и я насочи към нея. – Наздраве!

Яна не вдигна своята. Вече беше на чиста кола. При нея всичко беше чисто – дори нежното ѝ лице. Гримът също отсъстваше. Е, почти. Изглеждаше като пролетна картина с есенен залез – зеленикави дървета с люлеещи се клони, върху които се излива проливен дъжд. Като спомен за пропуснати възможности. А може би, за да не пропуска той своите, щеше да бъде по-добре да се ориентира към така наречените приятелки за секс. Любовта, ако беше забелязала упорството му, рано или късно сама щеше да го потърси.

щастие

Късната работа уморяваше най-много очите ѝ и когато видя онова нещо на дървото, помисли, че зрението ѝ играе лоша шега. Приближавайки се, Лиана видя, че това не е камък, нито голямо гнездо, а нещо като вързоп. Душата ѝ се разтрепери от покъртителната гледка.

Завито в одеяло, едно бебе стоеше изоставено между оплешивяващите клони. Леден полъх на ужас проникна в чувствителната ѝ душа. Огледа се наоколо, сякаш да потърси помощ. Чу тих плач, по-точно хлипане. Като че ли бебето се бе събудило и изплашило от внезапното присъствие на човек. Лиана протегна ръце да улови бебето, но спря объркана. То беше завързано. Ръцете ѝ се разтрепериха и засуетяха, но успя да го отвърже и да го доближи до тялото си.

Бебето още нямаше коса, а малките му очи бяха пролели потоци от сълзи. Дребничките пръсти търсеха опора по тялото и тя го прегърна нежно.

Влязоха в апартамента. Лиана напали печката в кухнята и измъкна биберон от аптечката. Спомените за болнавото ѝ дете я натъжиха още повече. Беше умряло няколко месеца след раждането и тя се грижеше съвсем сама за него. Мъжът ѝ я бе напуснал, когато Лиана му каза, че е бременна и трябва да помислят за семейство.

Стопли мляко и след минута бебето я гледаше спокойно и плахо ѝ се усмихваше. Докато го оглеждаше, тя забеляза някакво листче да се подава от джоба на елечето му. Измъкна го и зачете написаното.

“Съжаляваме за това, което направихме с бебето ни. Но и двамата с мъжа ми сме безработни. Не можехме да го хвърлим в някой контейнер, защото си представяхме ужаса от последствията. Искаме да попадне в добри ръце и да живее като всички нормални деца, обкръжен от истинско семейство. Ние нищо не можем да му осигурим. Благодарим на човека, който го приюти и го молим да ни прости.”

Лиана погледна бебето в любопитните, искрящи очички и му се усмихна през леко замрежения ѝ от сълзи поглед.

– Имаш голям късмет, бебчо. Ще живеем като истинско семейство. – Тя го целуна по челцето и го притисна до себе си.

ТИХ МРАК – откъси от моя трети роман

1

– Трябва да говоря със Симо.

– Не може да излизаш точно сега. Ще разберат, че си говорил с него. Това само ще ти навреди още повече.

Отблъснах го, но той беше жилав. Сграбчи ме по-здраво и в опита си да ме задържи, ме бутна в стената.

– Андрей, не прави глупости! – извика Марин. – Теодор е прав.

Вдигнах ръцете му, които бяха притиснали раменете ми, и отново го бутнах назад. Тогава Марин ме хвана през кръста. Едва ме удържаше, беше по-слаб от мен.  Извъртях се и се отскубнах от него. Но вместо да отворя вратата, аз замръзнах. Теодор не виждаше друг избор, освен да насочи пистолета си срещу мен.

– Андрей, за първи път насочвам оръжие срещу колега. Седни! – Гледах очите му, но нищо не виждах. Продължаваше да бъде спокоен – това се виждаше от лицето и от погледа му. В гласа му имаше твърдост, но тонът му беше равен. Ръцете му здраво стискаха пистолета. – Седни, не ме карай да съжалявам. Не разбираш ли, че не можеш да се контролираш вече?  – Аз оправих униформата си и бавно седнах на стола. Той още не се чувстваше сигурен и продължи да сочи оръжието си към мен. – Постъпваш толкова необмислено, че само пистолет може да те спре.

Няколко секунди по-късно той го прибра в кобура.

– Знам, че ти се струпват много страхове напоследък. Знам, че живееш с много съмнения. Но те само ти пречат. Ти си полицай, дявол да те вземе! – извика той и едва сега се ядоса. – Я се стегни! Не си позволявай такива неща да те убият. – Погледнах лицето му. Очите му заиграха нервно. – Дяволите да те вземат! Никога не бях вадил оръжие срещу колега! Никога!

Сърцето ми препускаше. Искаше да избяга. А аз исках да хвърля униформата и да се затичам след него. Да отида някъде и да премахна насъбралото се напрежение. Исках никога повече да не обличам униформата. За мен тя вече не струваше нищо. Чувствах се безполезен. Излишен. Смачкан. Изплют. Изхрачен. Чувствах се никой.

 

 

 

2

Имаше повече от месец до Коледа. Преди не знаех какво исках да му купя за празника, но вече имах идея. Обещах да му подаря нещо, свързано със спорта. Комплект гири и пружини. Дори да не успеех да си върна формата от младините, поне щях да се погрижа синът ми да добие самочувствие и да не се занемарява като мен. В крайна сметка в този живот не всичко беше учене и въображение.

Вдигнах го на лоста и му казах да се хване здраво. Застанах зад него и започнах да броя. Набра се едва веднъж. Вторият път не успя да го направи дори на половина. Всяко начало е трудно. Важното е да се започне. Кой го беше казал това – не помня, но го свързвах със спорта. Помъчих го още малко, след това отидохме на успоредката. И там го направи веднъж. Но Алекс не искаше да се предава. Пробва още два пъти.

След това опитахме с лицеви опори. Е, тук ми хареса. Направи десет, и то добри. Започнах да му разказвам как съм се потял в академията, как са ни мъчили, но колко добре съм се чувствал след това. Попита ме дали може да идваме и друг път тук и поиска да му покажа снимките от този период. Можех ли да му откажа! Всъщност защо ли никога досега не го бях направил?! В главата ми изникна шаблонният израз – всяко нещо с времето си. Не знам защо се сетих за него. Може би случващите се неща напоследък ме бяха провокирали по някакъв начин. Попитах го дали иска да си почине. Изглежда му харесваше, а и ентусиазмът му беше голям. Опита пак на лоста. Този път направи почти две пълни набирания.

Взе да става много студено. Решихме да се прибираме. Хванах го за ръка. Почувствах топлина да докосва сърцето ми. Изпитвах щастие. Прилив на енергия.

 

3

Няколко минути след като се успокоих намерих отнякъде частици сила, за да успея да разкажа на колегите всичко, от самото начало до завръщането ми тук. Но не почувствах, че ми е олекнало. Споделиха мнението на онези от Долно Митево за евентуалното ми подвеждане под отговорност. Подписът под писмените ми показания нямаше да струва почти нищо. Твърде много неприятности ми се струпаха. Прекалено много черни точки натрупах и най-малко заради това нямаше да ми се размине. Аз не можех да докажа нашия разговор с момчето, а него щяха да го изкарат чист. По всяка вероятност, защото имаше гръб. Животът е несправедливо интересен. Забелязал съм, че когато добрите хора напряват веднъж нещо нетипично за тях, ги нарочват за лоши. Когато обаче лошият направи нещо добро, могат да го направят герой.

 

4

Подминах го, излязох на площада. Светкавиците продължаваха с опитите си да разкъсат облаците и да изсветляват небето, гръмотевиците – да ги сплашат, засега безуспешно. Но не спираха. Приличаха ми на две враждуващи сили, на живи същества. Едните бяха непреклонни, другите имаха своята кауза. Облаците знаеха, че не могат вечно да са мрачни и да скриват слънцето, но се стремяха да се задържат колкото се може по-дълго. Ударът и светлината бяха наясно, че тъмнината, колкото и гъста и зловеща да изглеждаше, има своето слабо място и рано или късно ще бъде намерено.

5

Тишината отново се настани в колата. Но за секунди. Хората в джипа явно бяха решили, че не мога аз да командвам парада. Видях как от двете страни излязоха по един човек. Те оставиха вратите отворени. Не знам дали нарочно, или случайно. Бяха облечени в тъмни сака. Вероятно имаха оръжие, но засега не го показваха. И двамата бяха едри. На единия му личеше, че посещава фитнеса, а на другия – кухнята.

 

6

Отворих очи, но много ми се спеше. Огледах се в полупразното легло, а после видях часовника над главата ми да показва девет без петнайсет. Полежах десетина минути и станах. Освежих се в банята и си направих чай. Седнах да го пия в хола срещу прозореца. Запалих лампата, защото струпалите се тъмните облаците почти бяха сменили утрото с вечер. Приближих се до прозореца. Вятърът беше поутихнал и те се движеха бавно. Дълга и плътна светкавица пропълзя някъде между тях. След малко се чу оглушителен гръм. Стреснах се и разлях част от чая върху дланта си и на пода. Дори една висока и тънка витрина се разтрепери. Някои от чашите в нея също се размърдаха. Мрачна и дъждовна зима. За пореден път без сняг. Някои стари хора казваха, че природата ни се сърди. По-младите – че сме я объркали. А едно дете от класа на Алекс веднъж беше казало на шега, че природата има психическо разстройство. Смееше се, но имаше нещо вярно. Ако не самата природа, то ние, хората, със сигурност. И болни, и сърдити, и мрачни. Повечето са ходещи трупове. С празни очи, с приведени гърбове.

7 Говореше се… Мълвите ни убиват. Те ни правят слаби и зависими. Навъсени и разделени. Апатията ни погубва. Надеждата, волята и жаждата за живот са рядко срещани.

8 Надолу по пътя капките се увеличиха и  за кратко заваля като из ведро. Сложих си качулката, но не се затичах. Бързането нямаше да ме спаси, нито пък имаше къде да се скрия наблизо. Малко след това сълзи се стекоха по лицето ми и се смесиха с капките дъжд. Не плачех, само няколко струйки се стичаха от очите ми. Не можех. Сякаш изпитвах тъга, без да съм тъжен. Мъката се изливаше в течно състояние, а тялото ми не реагираше по никакъв начин. Гледах ту надолу, ту напред към къщите на Гланево. В главата ми също не се случваше нищо. Не мислех. Нямаше и спомени. Не чувах думи. Движех се към едно изстрадало градче, но все едно бях извън цялата околност. Не чувах никакъв звук, дори не подушвах миризма.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ДОКАТО ЧАКАМ ПТИЦИТЕ

Парчета остър лед

стържат в дълбините на душата.

Парещи дъждовни капки

просмукват всички сетива,

а после ме оставят на вятъра и мрака.

Усмивката на устните завинаги застива…

Или поне докато чакам птиците.

 

хайку 2

Утихна.. като гладка езерна повърхност –
след мънички вълнения от слово.
А как ухаеха на слънце…

изгубено днес.

изгубено утре.

светът изтича в блатото.

 

слуша дърветата.

посреща изгреви и залези.

казват, че не е нормална.

 

нивя. въздух.синева.

и разум, който разрушава.

клетка.

 

хайку

БЪЛГАРИ ОТ НОВО ВРЕМЕ
Народът мрънка в заспало състояние.
У фейсбук и в гаражни кръчми.
Безсилие замести древното величие

ПЪТИЩА БЕЗСЛАВНИ

Пътищата с две платна у нас са магистрали.
С безброй летнаджии и без пътни знаци.
Но затова пък винетките са златни